Пратеник на Съдбата

Отговорността да преплиташ нишките на човешки животи би била непосилна за един смъртен. Не само заради божественото естество на силите, но и защото голямата картина не би могла да се възприеме в пълния ѝ вид през едни обикновени човешки очи. Крехката им душа не би могла да издържи на тягата от поддържането на равновесието. Би се пропукала без разделението за Добро и Зло. Би се прекършила под тежестта на жертвите, нужни за постигането на божествения баланс.

Затова хората са дарени с познание, което се простира само до определени граници. Могат да виждат участъци, могат да забелязват детайли... Могат дори да въздействат на своята орис до позволената степен. Но са завинаги слепи за Върховния план. В името на тяхната собствена безопасност.

За теб, нещата стоят малко по-различно.

Е, за теб и всеки друг Пратеник на Съдбата.

С тази благословия, можеш да видиш изяществото на цялата картина. Но силите ти отново не са всеобхватни. Ограничени са само до няколко щрихи – няколко кратки и точни замаха върху платното и нито точица повече. После трябва да оставиш боята от всяка линия да се разтича сама по своя пунктир, докато не стигне края, предопределен за нея много преди раждането ѝ, още в самото начало на Светлината.

А ти си длъжен да продължиш нататък.

Нямаш право да се връщаш назад. Би следвало да нямаш и нужда, защото знаеш, че през каквито и завъртулки да премине, накрая всяка капчица достига своя белязан финал. Спира се и застива точно там, където е писано да застине. Изсъхва точно там, където Съдбата е отредила да изсъхне, за да стане част от необятния пейзаж на Вселената.

Но това съвсем не означава, че съумяваш да останеш безразличен. Страданието от всеки един живот, който си докоснал, щастието от всеки един живот, който си дал... Болката от всеки един живот, който си отнел... Те завинаги остават с теб – избродирани в разума ти, вплетени в духа ти, замръзнали във времето и изпълнили дълга си в твоята собствена предначертана Съдба.

*

Пореден ден, в който крачиш незабележимо по улиците на многолюден град. Автомобилни двигатели бучат край светофарите и глъчката наоколо наподобява само откъслечни звуци. Подминаваш бляскавите витрини на магазините. Дори и да искаш, не можеш да се огледаш в тях – черното ти наметало е невидимо за този свят. Виждаш само хората. Забързани... Изнервени... Понякога усмихнати, но винаги разтревожени. Най-вече за бъдещето.

„Нормално“ – мислиш си. Те не знаят, че всичко отдавна е било предрешено. Благодарен си на Съдбата за Знанието, което имаш, но все пак не устояваш и се питаш какво щеше да е да си един от тях. Да делиш всичко на правилно и грешно, на хубаво и лошо. Да бъдеш съдник, подвластен на човешките си емоции... Тайно пламъче на любопитство, което за теб трябва да бъде немислимо.

Спираш се на светофара на ъгъла, където чака група пешеходци. До теб стоят майка и малко момиченце, което стиска тънка връв с голям жълт балон в другия край. Усещаш силите на върха на пръстите си и ръката ти сама се вдига към съдбовната нишка над малката руса главица.

Пук!

Балонът се пръска на невидими гумени късчета и изчезва. Всички наоколо се стряскат, а малкото момиче започва да плаче с глас. Майката се втурва да го успокоява и ти продължаваш напред.

Преглъщаш пробудената си съвест, че си помрачил една толкова невинна радост. Защото знаеш, че ако не се беше погрижил жълтият балон да се спука, детето щеше да го изпусне. Щеше да тръгне след него през улицата, а шофьорът на онази сива кола нямаше да може да спре достатъчно бързо. А Съдбата е повелила друго...

Това момиче трябва да порасне. Трябва да се превърне в млад професор по молекулярна биология, който ще направи велико откритие в областта на науката.

Е, освен ако самата тя не избере да следва аграрно инженерство – малък детайл, който смъртните наричат „свободна воля“. Тогава великото ѝ откритие ще е свързано с иновативни системи за напояване на почвите.

Наясно си, че което и да се случи, Съдбата ѝ ще остане непроменена, защото орисията ѝ е просто да помогне на обществото. Останалите параметри са без значение. Как ще избере да го направи е без значение.

Така работят Висшите сили. Хората все пак имат правото на избор, ако го пожелаят. Имат правото и изобщо да не правят избор. Тогава и само тогава, той ще бъде направен вместо тях, защото колелото никога не престава да се върти. Ти, Пратеникът, никога не спираш да рисуваш по платното. Боята никога не свършва, линиите никога не спират да се появяват, а картината... Тя никога не е приключена.

Изведнъж нещо те кара да спреш на място по средата на улицата. Усещаш някаква сила, съизмерима с твоята собствена. Друг Пратеник на Съдбата – различаваш тъмното му наметало в далечината сред тълпата от хора. Насочил се е към болницата наблизо. Двамата разменяте поглед и вече знаеш защо отива натам. Нечие време тук е изтекло.

Насилваш се да продължиш по пътя си. Все пак познаваш добре кръговрата на живота. Спомняш си всяка твоя лична среща с чуждата Смърт – на всички онези хора, изгубили жизненост в ръцете ти. Не можеш да забравиш изпитото лице на онзи човек с пневмонията или празните очи на онова младо момиче, което предозира; помниш и най-дребните бръчици на онази старица, която умря от инфаркт... и падналите две горни зъбчета в усмивката на детето, чийто предпазен колан трябваше да разкопчаеш, преди един пагубен сблъсък... И понякога... само понякога, ти става мъчно. Защото знаеш, че Съдбата, макар всевишна и неизбежна, може и да бъде жестока.

Утешава те единствено фактът, че Тя винаги, винаги е справедлива. Веднъж е болезнена за един силен, за да бъдат пощадени хиляди слаби. Друг път е тежка за хиляди здрави, за да бъде поносима само за един болен. И всичко е в един перфектен, префинен баланс.

*

Стигаш до подлеза край центъра на града. Там стои един бездомник в дрипави дрехи. Орисията му е да бъде учител. Знаеш, че той чака на стълбите ден след ден и се моли на хората да му помогнат да нахрани децата си, но почти всеки го подминава. Мъжът в черното палто умишлено не носи в себе си дребни, а жената с червения шал забързва крачка, понеже се страхува, че просякът може да е опасен.

Поклащаш глава. „Хората с техните предразсъдъци“. Понякога ти се иска да можеш да им кажеш, че са част от нещо по-голямо. По-значимо. Но не го правиш, защото знаеш, че те са слепи. Дори да размахаш истината пред лицето им, няма да могат да я видят. А дори и да можеха да я видят, никога нямаше да я разпознаят.

Не би трябвало да изпитваш човешка емоция като съчувствие, но дълбоко под черната материя, покрила гърдите ти, те е жал.

Като един от Избраните, ти нямаш право да престъпваш властта си. Ти си тук, само за да се увериш, че подредбата на нишките не бива нарушена, и задачата ти е да ги преплиташ и разплиташ, когато се налага. Дотогава можеш само да наблюдаваш – хората и тяхното лутане в търсенето на правия път.

Понякога си позволяваш да заобиколиш правилата и да подтикваш хората в едната посока. Забранено ти е да отнемаш избора им, но не е нарушение, ако само ги насочиш леко. Или поне в това избираш да вярваш.

Например, можеш да дадеш идеята на художника, но не можеш да вдигнеш ръката с четката му. Можеш да затананикаш мелодия в ухото на музиканта, но не и да го накараш да я изсвири. Можеш да прошепнеш думичка в съня на писателя; да изпратиш знак в ума на объркания... Но дали те ще го последват – това вече не зависи от теб. Зависи изцяло от тяхната свободна воля.

Размахваш ръка и забързваш полъха на вятъра така, че една брошура да се плъзне по земята към бездомника. Сега той може да прочете, че от близката железария търсят хора за работа. Може да избере да стане от стълбите и да отиде да попита; може да избере и да остане тук. И в двата случая, Съдбата му ще се изпълни. В единия, ще научи децата си на воля и труд, а в другия ще ги научи как да разчитат единствено на милостинята.

Нямаш повече работа тук и не искаш да се изкушиш да се намесиш отвъд допустимото, затова продължаваш напред.

Наближаваш моста над реката. Колите се движат по него с бясна скорост, сякаш всички бързат да се измъкнат от някаква смъртна заплаха. Всеки е толкова вглъбен в собственото си ежедневие, че дори не забелязва човека до оградата по средата на моста.

Отдалече силата те тегли в посоката му и усещаш, че този момент е съдбовен за него.

Знаеш името му. Знаеш и че планира да скочи.

Приближаваш се и виждаш нишката на живота му. Орисан е да обича. И е обичал. Дори и да умре сега, Съдбата му ще бъде изпълнена. Но Тя може и да не свършва тук. В този човек има още толкова много любов... Ако сърцето му не е така засенчено от мъката, ако разумът му не е така замъглен от яд, той може да обича и още.

Стоиш до него, невидим и напълно безсилен. Изборът да живее е само и единствено негов. Само че нещо в теб трепетно чака финалното му решение.

Гледаш го как скубе светлите си къдрици и плаче; обвинява Съдбата и после я пита защо го наказва. Иска ти се да му предложиш утеха, но се въздържаш. Нямаш право да му помогнеш. А и той не иска да знае отговора на въпросите си. Не и наистина.

Поглеждаш дълбоко в блестящата нишка над главата му. Вече разбираш защо страда.

Дете.

Изгубил го е... Останал му е само споменът за невинната усмивка с две липсващи горни зъбчета.

Внезапно, сълзите на мъжа стават и твои сълзи. Името му става и твое име, а реалността му – и твоя реалност.

Защото си спомняш детето му. Спомняш си как лично ти видя последната му усмивка. Спомняш си как лично ти разкопча предпазителния му колан, преди колата да се блъсне в дървото. Как лично ти пое невръстната му душа в прегръдките си, преди да я пуснеш да отлети оттук в името на Съдбата.

Невъзможно е, но някак споделяш болката на човека. Виждаш, че е готов да се пусне, и те обладава усещането, че вината за това той да се окаже изправен пред този избор, е твоя.

– Чакай... – прошепваш с надеждата, че може би още има начин да наклониш везните. – Ако избереш да останеш, ще имаш друго дете. Ще можеш да обичаш отново.

Той поклаща глава предадено, докато думите ти прелитат като мисъл през ума му. Изгубил е вярата си и това не му е достатъчно. Изкачва се върху парапета и се подготвя да се хвърли напред.

Ти инстинктивно протягаш ръка, готов да използваш силите си, макар и да знаеш, че е забранено да го сториш. Отчаянието от собствената ти безпомощност те залива като вълна, над която не знаеш как да изплуваш, и като един удавник, сграбчваш първата спасителна сламка – преди човекът да се е озовал във въздуха, преплиташ нишката му с една от тези наблизо и правиш така, че един от минаващите шофьори да погледне насам и да го забележи. Той започва да надува клаксона, което мимолетно разколебава самоубиеца и създава суматоха наоколо. Няколко човека спират автомобилите си и излизат, за да помогнат на клетия мъж на моста. Помагат му да слезе от ръба и започват да го утешават.

Олеква ти, но само за миг. Знаеш, че си нарушил правилата. Отне избора му. Преплете нишката му така, както не беше предречено за нея да бъде преплетена. Промени волята на Съдбата. И сега ще се наложи да понесеш последствията.

Усещаш теглене и мигновено се озоваваш в огромна тъмна зала с формата на кръг. Стоиш прав в центъра, а около теб, на невидими кресла седят всички други Пратеници. Отсреща, на най-високото място, зад което блести ореол от чиста светлина, стои Съдбата. Прилича на огромна канара от усукани бели и черни воали, които се разливат пищно по земята.

Свеждаш глава, когато ти проговаря с ехтящ, величествен глас:

– Ти, Пратенико. Защо престъпи Правилата и спаси онзи човек?

Гърлото ти е сухо, но си длъжен да отговориш:

– Той беше готов да се откаже от живота си, а има още какво да даде на света... Можеше-

– Участта на този смъртен беше сам да реши дали да се бори! – прекъсва те строго Съдбата. – Твоето действие създаде хаос в нишките и предизвика сериозни последици в универсалния ред.

Отново поглеждаш надолу.

– Аз... опитах да следвам Твоите указания и да не се намесвам в човешките избори, дори когато беше непосилно. Но вината ми за причинената му болка не ми позволи да остана безучастен този път.

Настава кратка тишина и чуваш другите Пратеници да шушукат помежду си. Черно-белите воали сякаш тропват по земята и това отново въвежда ред.

– Вина? – възкликва Съдбата. – Ти знаеш, че смъртта на детето му беше необходимо събитие във Върховния план. Благодарение на него, се реализираха хиляди други събития и бяха предотвратени хиляди други катастрофи. Без неговата болка, балансът щеше да бъде нарушен.

– Така е – признаваш смирено. – Злоупотребих със силата, която ми бе дадена. Готов съм да заплатя цената.

За миг отново се долавя единствено шепота на останалите Пратеници.

После Съдбата пак взима думата:

– Ти прояви разкаяние, присъщо за хората, и наруши Правилата. Съветът отсъди какво да е наказанието ти: От този момент нататък, ти вече не си Мой Пратеник.

Преди да успееш да реагираш, залата започва да се върти. Въздухът се завихря и Съветът изчезва. Материята около теб се стеснява и светлината бавно се стопява, докато накрая не се изгубва напълно.

Оставаш сам, притиснат до стени от всички страни. Нямаш представа къде си и какво следва. Чувстваш се малък и в теб започва да се заражда страхът от непознатото. Питаш се дали някой друг някога се е осмелявал да противодейства на най-висшата сила, или ти си единственият.

Наоколо няма други, така че вероятно е второто.

Кой знае... Може би това е била Съдбата ти.

*

Имаш чувството, че прекарваш така цяла вечност, но изведнъж мощен натиск те изтласква навън. Усещането е освобождаващо, ала сякаш досега си бил под вода и дробовете ти трудно се приспособяват към въздуха. Не можеш да дишаш, освен ако не се разревеш с цяло гърло. Чак е болезнено.

Опитваш се да се осъзнаеш. Долавяш ослепителни проблясъци от светлини, чуваш гласове... Някой те носи, но всичко ти се струва толкова объркано...

Мислите ти постепенно се разливат и започват да стават безформени. Образът на Съдбата започва да се изплъзва от паметта ти, тъмните наметала на Пратениците се превръщат в празни фигури и малко по малко спомените ти се изгубват в безкрая.

Съзнанието ти остава празно.

*

Лежиш по гръб и се опитваш да шаваш. Май ти се получава, но изведнъж две топли ръце те повдигат. Срещу себе си виждаш очертанията на усмихнато лице. Почти ти се струва познато...

Човекът отделя очи от теб и поглежда встрани.

– И си няма никого?

– Не – казва друг. – Записана е за осиновяване веднага след раждането.

Не разбираш какво се случва и не ти остава друго, освен да се разридаеш.

Мъжът със светли къдрици те залюлява в обятията си и нещо в жеста му те кара да се отпуснеш.

– Шш, не плачи, съкровище – шепне той утешително и те целува по челото. – Вече не си сама.